Съвременният свят е свят на избори, избори които непрестанно ни притискат и през които ние се идентифицираме, създаваме принадлежности, изграждаме собствена представа за това кои сме. Човек е това, което е избрал за себе си. Не съществува вече, поне не с такава сила и интензитет, онази принуда, която възрастните винаги са оказвали на своето отроче, в продължение на цяла една човешка история. Мъжете днес не се раждат само за да косят полето и да изхранват семейството си под непосилната тежест на налозите. Жените не са вече просто средство за набавяне и отглеждане на работна ръка. Днес мъжете и жените работят в екип, не само за да оцелее семейната единица, но за да предложат на децата си възпитание, което да ги направи емоционално устойчиви, конкурентоспособни, жизнени на пазара на силите – всъщност да ги изгради като цялостни личности. И ако това начинание е успешно, толкова по-ясно съзнание имат децата за това кои са и накъде отиват – въпроси, които особено силно ехтят в ушите им в периода на пубертета. Именно този е моментът, в който се ражда идеята за самовъзпитанието, ролята на родителите отслабва, за да даде възможност на юношата да се подготви за своята зрялост, да започне да прави своите избори.
Процесът на самовъзпитание, както казахме, е обусловен от предхождащото го възпитание и той има за главна цел самоусъвършенстването. Неслучайно думичката „самоусъвършенстване” много често се свързва с източните бойни изкуства, каквото е и Айкидо. Разбира се, Айкидо би могло да бъде също и метод за възпитание, когато едно дете от малко бива водено на тренировки. Но основният постулат на това изкуство си остава самоусъвършенстването. Дори когато е избрано от родителя като метод за възпитание, целта му е с израстването на детето то да го осмисли като метод за самовъзпитание. Именно затова в повечето случаи айкидоки[1] стават тийнейджъри и младежи, които са разбрали нуждата от действеност за изграждане на своята индивидуална същност. Защото както процесът на самовъзпитание, така и обучението в Айкидо са доброволни и индивидуални. Липсва принуда, всеки е свободен да дойде в доджото[2] и да си тръгне от него, тогава когато пожелае, без да бъде упрекван или съден. Защото процесът на самовъзпитание е интимен, човек трябва сам да прецени пътя, по който да върви, пътя, който му приляга, за да постигне целите си и сенсеите[3] добре разбират това.
Как човек се спира именно на Айкидо? Отмина времето на Стивън Сегал – днес повечето деца и тийнейджъри дори не са чували за него, затова и Айкидо вече не се свързва (както досега, и то – погрешно) с идеята да бъдеш „най-добър”, „най-силен”, да побеждаваш „лошите”, да чупиш ръце, крака и други части на човешкото тяло. Сега Айкидо е изправено пред криза на своята легитимация, защото вече няма подкрепата на медиите в лицето на един супергерой. То трябва да оцелява единствено чрез силите на чистата си, истинска философия. Затова, като метод за самовъзпитание, то не може никога да бъде масово практикуван. Защото съществуват някои предпоставки пред индивида, така че той да осъзнае нуждата си от самоусъвършенстване чрез Айкидо. На първо място това е стремежът да бъдеш „по-добър”, по-добър в познанията си за бойните изкуства, в по-добра физическа форма, най-важното – по-добър човек. Чрез избирането на пътя на Айкидо човек се залавя да се пребори със себе си, със своите недостатъци и лоши помисли. Нашата основна цел не е да се преборим с противника при съприкосновение, нашата цел е да избегнем сблъсъка. Неслучайно Айкидо е още известно като „изкуството на мира”. Ние трябва да обичаме – това е основният постулат на създателя на Айкидо Морихей Уешиба. Да обичаме другите, да обичаме и себе си, разбира се без това да ни прави снизходителни и пренебрегващи грешките. Морихей Уешиба казва: „Ако сърцето ти е достатъчно голямо, за да обгърне твоите противници, ти ще можеш да проникнеш в техните дребнави умове и да избегнеш атаките им. Щом ги обгърнеш, ти ще бъдеш способен да ги водиш по път, който ти е посочен от небето и земята.”[4](курсив - мой)
Друга предпоставка за избирането на Айкидо като метод за самовъзпитание е желанието да каляваме волята си. Защото нито едно човешко действие не е възможно без участието на волята. Колкото по-силна воля притежава човек, толкова повече и по-значими постижения ще постигне. Най-прост пример: може много да ни се разхожда в парка, защото знаем колко е красиво и приятно там, но ако нямаме волята да накараме тялото да изпълни желанията на ума, ще си останем лежащи на дивана, без да извършваме нищо, само с мечтите си. Айкидо е изключително мощен инструмент за подобряване на волевите ни качества, защото в доджото не съществува изразът „Не искам.” – ти не си там за да искаш, там си за да правиш, да вървиш напред, да се усъвършенстваш. Нещо повече, по време на учи-деши курсовете[5] в Япония ученикът е на 24-часово разположение на учителя си; в задълженията му освен тренировките влизат помощна дейност от всякакъв тип, чистене, готвене и др. – една истинска школовка на волята, след която човек става много по-работоспособен, по-подреден, по-начетен и уверен в силите и възможностите си.
Този начин на постоянна тренировка, разбира се, далеч не означава, че Айкидо е нов метод за изтезания от 20 век. Когато тялото ни не се чувства комфортно при определено движение, когато усещаме че то не може да издържи под даден натиск или натоварване, няма причина да влизаме в конфликт с него, да го изтезаваме до пълно изтощение, да се контузваме. Това е друг основен постулат на Айкидо: “Aikido is an art where body and mind are one.”[6] Така че волята в Айкидо бива калявана в хармония с тялото. Тя ни кара да извършваме действия, които нашият сенсей е показал, независимо от нежеланията ни, но в строго съображение с възможностите на телата ни. И всеки един учител по Айкидо е наясно с това, най-малкото защото една от сентенциите в това бойно изкуство е, че ако един инструктор допусне дори само един от учениците му да се контузи в залата, той не е добър сенсей.
Не по-маловажен волеви акт е и самото ни достигане до доджото. Тъй като Айкидо не е по никакъв начин задължително за практикуващите, мотивацията за нашето присъствие в залата може да дойде единствено от нас самите, отвътре. След наличието на тази мотивация отново волята е тази, която реално задейства тялото ни, за да извърви то пътя доджото, и в жега, и в дъжд, и в студ.
Предпоставка за избирането на Айкидо като начин на самовъзпитание може да бъде и желанието за постигане на душевно спокойствие. След навлизането на будизма в Япония, дзен будизмът постепенно се обвързва с бойните изкуства, подпомагайки тяхното философско оформяне. Днес далеч не всички майстори по Айкидо са будистки монаси или пък, както Морихей Уешиба, се кланят на старите японски богове. Но много от тях възприемат формулировката за Айкидо като подвижна медитация или медитация в движението. Защото чрез каляване на волята, човек не само добива възможността за постоянен самоконтрол, но и опознава границите си – физически и духовни. Така той непрестанно се опитва да ги разширява, но да бъде в хармония със себе си, което и първата предпоставка за хармонизирането ни с останалата част от света. Именно последното е постижението, към което се стремят медитативните практики. Морихей Уешиба казва: „В Изкуството на Мира няма място за дребнавост и себични мисли. Вместо да робуваш на представата за „победа или загуба”, търси истинската природа на нещата. Мислите ти трябва да отразяват величието на вселената, която е царство отвъд живота и смъртта. Ако мислите ти се противопоставят на космоса, тези мисли ще те разрушат и ще опустошат околната среда.”[7](курсив-мой)
В крайна сметка Айкидо ни дава възможност и за съставяне на самооценка, което е основен компонент на самовъзпитанието. Чрез каляване на волята опознаваме границите си, подобряваме положителните си качества и се преборваме с лошите, осъзнаваме кои сме, къде се намираме – на образователно, социално, икономическо, вселенско ниво. Айкидо е една постоянна саморефлексия и стремеж към достигането на отличен в собствената ни самооценка, към постигането на състояние на любов и хармония със себе си и с вселената. Ето защо Айкидо е един дълъг, всъщност доживотен, път на усъвършенстване, на сливане с космическата енергия, който може да бъде вървян само от онези, които са усетили у себе си нуждата от самовъзпитание.